Тук оставяме настрана титлите, формалностите и диагнозите. Срещаме се като хора – на равни начала, с обща цел: път към по-добро здраве.

 

Преди да се запознаем на живо 

Понякога хората ми казват „Докторката“ – дали от навик, от благодарност или просто защото така им идва отвътре. Дълго време обяснявах, че не съм… Докато една жена не ме прекъсна с усмивка:

„А защо да не ти казвам така, след като лекуваш хора? Лекарите правят точно това.“

Затова вече не поправям никого. Но държа да е ясно написано – не съм лекар и не се представям за такъв. Аз съм консултант по хомеопатия. Дълбоко уважавам лекарите и тяхната работа, но тук подходът е различен – по-мек, по-индивидуален, понякога по-бавен, но и с други дълбочини.

​

Как започна всичко?

Не започнах да уча хомеопатия с мисълта: „Ще стана известен хомеопат.“
Всичко тръгна от желанието да помогна – първо на близките ми, после на приятелите, после на техните деца, после на кучето, котката, колегите... И както често става:

„Я виж, и на леля Гина ѝ помогна – та що да не дойде и братовчед ѝ?“

А едно от най-великите чувства е когато след срещите с “пациентите” получаваш прегръдки от деца, или домашно сладко от баба Неда, или пък обаждания с въпроси като:
„Може ли пак да дойдем, че ни действаш успокояващо?“

Така, книга след книга, случай след случай, се оказах в ролята на консултант – без дори да съм слагала табела.

​

По пътя – с доверие и съмнение

Нека не звучи прекалено лесно. Пътят беше изпълнен с ентусиазъм, но и със съмнения. Не в хомеопатията, а в мен самата. Отне ми повече време, отколкото ми се искаше  да повярвам в собствените си възможности.

​

Безкрайно съм благодарна, че нашият семеен хомеопат - Иван Джеджев повярва в мен преди аз да го направя. Не с думи и не с големи обещания, а просто с присъствието си – онова особено спокойствие, което започваш да усещаш още преди да влезеш в кабинета. Първо ми подаде книга, без обяснения (бях се зачела, докато чаках пред кабинета). После ми подари Материя Медика, без повод. Записките от първия му курс и до днес са ми любимо четиво.

Отговаряше на въпросите ми, дори когато аз още не знаех какво точно питам. Никога не ме натисна в конкретна посока, не ми даваше рамка и ме остави да се развия сама – така, както аз чувствах, че е правилно. Просто беше до мен.
Предостави ми кабинет и усещане за сигурност. 

Неговото отношение стана част от моят път и най-вече – от него научих как изглежда истинското присъствие, което лекува още преди да си дал лекарство.

​

Ново начало, но не съвсем!

Така се стигна до тук и се роди този сайт.
Въпреки че обичам да му казвам „ново начало“, това не е нито ново, нито начало. Зад гърба си нося години четене, практика, въпроси, радости, колебания и благодарности. Това е ново пространство – по-видимо, по-достъпно и по-споделено.

А и според мен е чудесен стимул да продължа да уча и да се развивам – защото не съм от хората, които спират на „достатъчно“.

​

Да вървим един до друг.

Пътят, който трябва да извървим към възстановяването, се гради на доверие, на разбиране и с ясната мисъл, че това е процес. Процес, в който си помагаме взаимно – докъдето ни отведат възможностите. Понякога пътят е лек, друг път – не съвсем. Но затова е важно човек да не е сам.

Важно е да има с кого да споделиш, да има кого да попиташ или просто да знаеш кога да замълчиш.

Трябва да знаеш, че аз не съм някой, който просто ти „предписва” нещо. Знай, че ще извървим пътя заедно – с човечност, уважение

и за толкова време, колкото ти е нужно.

​

За финал...

Вярвам, че ученето никога не свършва. През годините съм минала през различни обучения и курсове – някои ме обогатиха със знания, други ме срещнаха с хора, които оставиха следа. Част от тях са събрани в моите сертификати – ако ти е любопитно да ги разгледаш, можеш да го направиш тук .